Покрай оставката на здравния министър Николай Петров знайни и незнайни анализатори се заловиха да изчисляват „средната продължителност на живота“ на този пост – от 1990 г. насам здравните министри се задържали на власт по едва 451 дни или 557 дни, ако служебните министри не били включени. Както всяко друго занимание със средни категории, и това изглежда лишено от смисъл, защото какво точно ни доказва тази статистика – колко сложно е да си здравен министър, колко българските премиери не умеят да си подбират екип, колко нетърпелив като премиер е Бойко Борисов? С четирима за един мандат него пък го изкараха рекордьор по смяна на здравни министри от Освобождението на България на 3 март 1878 г. насам, което вече е някакво недоразумение, защото 32 правителства на следосвобожденска България не са имали такова министерство, а в 33-ото (през 1911 г.) здравеопазването е дейност на Министерството на вътрешните работи, и така чак до промените около 9 септември 1944 г.
Но доколкото Борисов не може да не е рекордьор, трябва да му признаем (а да се замислят и от Гинес…), че за един ден назначи и освободи заместник-министър – естествено, на здравеопазването. Човекът се казваше Стоил Апостолов и „изгоря“ след телевизионно предаване за нередности и злоупотреби в лечебно заведение, на което пишман зам.-министърът е бил управител. Но „технологията“ на уволнението поразително напомня стъпките в случката с проф. Николай Петров – 1)Нередности и злоупотреби в „предишната“ работа; 2) Телевизия в ролята на селския глашатай; 3) Уволнение/оставка.
Още нещо е показателно и достойно за размисъл в управленската ера Борисов. Той влезе на „Дондуков” 1 за първи път на 27 юли 2009 г. Промените в кабинета „Борисов 1“ започнаха същата година и първият сменен министър бе на здравеопазването – Божидар Нанев, пожертван заради съмнения за лобизъм. Третото правителство на Борисов функционира от май 2017 г. и първата министерска смяна е още същата година, отново на министъра на здравеопазването, и отново в сюжета за икономически лобизъм, гарниран за цвят с малко семейни връзки.
Само във втория си мандат като премиер Бойко Борисов случи на здравен министър – д-р Петър Москов, който изкара на поста 810 дни, но пък си тръгна след оставката на целия Министерски съвет и с няколко повдигнати обвинения от прокуратурата. Но кръгът е затворен и даже по-малко интересният въпрос е защо след 1990 г. здравните министри се задържат малко, затова пък много от тях с обвинения или поне съмнения за злоупотреби.
Освен това какво означава да се задържиш на поста „малко“? На 21 април 2010 г., след среща „с премиера на разклона за Велико Търново“, на позицията бе назначена Анна-Мария Борисова. Тя подаде оставка след само 6 месеца, но мнозина биха казали след „цели“ 6 месеца, заради гротескното й присъствие. Но извън странния артистизъм на госпожата (продуцент на хита „Млечна песен“) тя обяви, че най-спешната мярка, която ще предприеме, е да подготви национална здравна карта. Седем години след това всички здравни министри повтарят същото, ала то е просто само един от системните проблеми, с които е обрасло здравеопазването – псевдопазар на услуги, където изпълнителите са търговски дружества, а основните средства са публични ресурси; псевдосолидарна система; каса, която е длъжна да плаща на всички, които имат разрешение за дейност, но на лобистки формирани цени за клинични пътеки и изобщо псевдоздравеопазване.
Българските управници изглежда търсят министъра магьосник, който ще пробие този низ от омагьосани кръгове, и го уволняват, като не стане. Но забравят, че здравни реформи не се правят от министъра на здравеопазването, а чрез цялостна политика на всички власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, а министърът при тези дадености на политическа воля би осъществил реформи. Ако ще и за по-малко от един мандат, и без това няма здравен министър с цял.
