„Човекът, който се смее” е прочут роман на Виктор Юго от 1869 г., който ни въвежда в смутната социално нравствена атмосфера на “епохата на компромисите”, отвоювани с кървави стълкновения, в която царстват хаосът, съзаклятията и тайните братства, платените отмъстители и наемните убийци. Главният герой е бил отвлечен от разбойници още като дете и подложен на жестока хирургическа операция: зловещите търговци на деца са обезобразили лицето му, като са врязали в чертите му неизменна усмивка, с която по-късно ще трябва да забавлява любителите на панаирджийските зрелища.
Министърът, който поне в публичния си образ не се смее, е на здравеопазването – професор д-р Николай Петров. И е прав да не се смее, че и да не се усмихва дори, защото той и всички ние всеки ден слушаме и четем за починали пред болница, чакайки линейки или в тях, неприети в болница, върнати от една и починали в друга. Картината се оцветява с кървави стълкновения между лекари и пациенти, последвани от протести и изповеди на медици в социалните мрежи. Ако продължим за малко да ползваме Юго – атмосферата на здравеопазването наистина е смутна, царстват хаосът, съзаклятията, тайните братства и платените отмъстители.
Липсват – поне засега – наемните убийци…
Връщайки се към суровата съвременност, усещането за хаос започна с мъж, пострадал в катастрофа на светофара пред „Пирогов“. Наложи се да чака линейка, която да го откара на десет метра, понеже наредба на Министерството на здравеопазването не позволявала на докторите да напускат работните си места. След което се разрази бурен обществен дебат – кога един лекар може и трябва да помогне на човек в беда. Здравното ведомство реагира…ведомствено: дежурното съобщение за назначена проверка. Два дни по-късно почина мъж с тежко онкологично заболяване на кръвта, който чака линейка близо 2 часа, после в „Пирогов“ отказват да го приемат и накрая напуска този свят в „Александровска“. Съпругата на починалия направи тъжната история публично достояние чрез социалната мрежа, та последва обществена и властова реакция. Обществената накара куп българи да споделят личните си истории за върнати пациенти, лекарски грешки и небрежност, все едно тази история бе първата такава. Властовата? Министърът подкрепи решението на ръководството на „Пирогов“ да уволни дежурния екип от спешния кабинет, националният консултант по спешна медицина Стоян Миланов определи случилото се в болницата като тежка грешка на екипа, но пък от синдикалната секция на КТ „Подкрепа“ в „Пирогов“ обявиха, че ще протестират срещу уволнението на колегите си и го направиха.
Нали не сте забравили – хаос и съзаклятия…
В този случай в съчетание с повърхностни ПР-действия от рода на лична среща на министъра с вдовицата на починалия, сякаш може да се срещне с всички опечалени и заедно с това недоволни от системата, която същият министър ръководи. Тук в интерес на обективността трябва да кажем, че и да не се беше срещнал със съпругата на починалия пак щеше да има гневни коментари и въпроси как ще реагира МЗ. Да, ситуацията прилича на избиране на по-малкото зло. След направения избор, естествено заваляха проверки, проверки, проверки. В „Пирогов“, в „Александровска“, в Спешна помощ – София. Но не и в „Св. Иван Рилски“, чийто пациент всъщност е починалият мъж. Експертни и медицински основания за липса на проверка там вероятно ще се намерят, но падащите си по теориите на конспирацията от медицинския бранш под сурдинка си припомнят, че точно „Св. Иван Рилски“ даде заем на закъсалата ловешка болница по молба на Министерството на здравеопазването. Още по-подозрителни от бранша са готови да се обзаложат, че този заем никога няма да бъде върнат. Друг е въпросът защо една многопрофилна, при това университетска болница, няма спешно отделение.
В този наистина злокобен за системата на здравеопазването ни септември обаче злото идваше едно след друго. 67-годишна жена почина във ВМА от сепсис, като първо е била в „Пирогов“, откъдето са я пренасочили към ВМА, понеже нямали дежурен невролог. Работната диагноза е дискова херния, макар по телефона от Америка синът на жената, който е лекар там, неистово и неуспешно да съветва българските си колеги и в „Пирогов“, и във ВМА, да я лекуват за сепсис. Посъветван е да си завре препоръката…където ще. Със сигурност професионалистите биха се подразнили от съвети по телефона, но в крайна сметка този техен колега се е оказал прав.
И последният (засега) казус – онкоболна обикаля 7 болници и накрая идва линейка от Турция. В интерес на истината тук е важно уточнението, че тя е в терминален стадий – с множество разсейки, и наистина не е било нужно кръвопреливане, както твърди мъжът й. В частната турска клиника с удоволствие я оперират срещу 30 000 евро.
Тук имаме
челен сблъсък със системен проблем –
в нашите болници от тежките пациенти се бяга, защото никой не финансира лечението им. За преминал спешен пациент МЗ дава 9 лева на болницата, но за преглед без прием. Приемът лишава болницата от 9-те лева, защото болният от гледна точка на финансирането тръгва по клинична пътека. Ако пътеката си я „бива“ (счупване, инфаркт) – добре, но ако диагнозата е дискусионна или пък ясна, но недофинансирана те връщат у дома или те препращат в следващата болница, евентуално до седмата поред. Което ни води до сметката на един директор на болница, че 2.5% от всички нейни пациенти консумират 25% от общия разход за лечение. А тези мениджъри се оценяват по баланса приход-разход, както впрочем приляга на търговски дружества. Така и държавните болници са разкатани от проверки от началото на сегашния министерски мандат. В което нямаше да има нищо лошо, ако не се проверяваше именно финансовата част, а качеството на медицинската услуга. В тази смутна атмосфера
Българският лекарски съюз мълчи
Анонсираната от него кампания „Не на насилието над медици“ затихна след тези случаи, като че ли да се почешем по главите и да кажем – абе как няма да има насилие, нали виждате какво става. Само че безусловното опълчване срещу насилието не следва да е въпрос на кампания, а на последователно и напоително просвещение сред сънародниците ни, че ако вадим пистолети и ножове в лекарския кабинет или раздаваме шамари в линейки и родилни домове, от това медицинската помощ няма да стане по-бърза и по-ефективна.
В същата смутна атмосфера министърът, който не се смее, не замълча. Но май трябваше, защото какво каза? Че се налагат още промени в системата за спешна медицинска помощ, включително връщане на някои стари правила, забележете – не за да стане по-добра, а за да се предотврати ескалация на недоволството. Дословно: „В лечебното заведение пациентът остава и ако той не е профилен, лечебното заведение ще има грижата да го предислоцира в друго лечебно заведение, където профилът е по-добър, а не това да е грижа на екипа с линейката.“ Ама как лечебното заведение да „предислоцира“ пациента, като в общия случай то няма собствен специализиран транспорт и после в този транспорт има само шофьор, но не и лекар? И нали наредбата не разрешава на лекарите да напускат кабинетите си. Другото, което
здравният министър възнамерява да разпореди
е да бъдат предприети мерки за улесняване на близките на пациенти, починали в болницата, отново с малко странна терминология: „Нищо не коства една сестра или санитарка да изменажира ходенето и висенето по гишета тука за печат, там за входящ номер, за да направим добро. Това няма да струва пари и мисля, че ръководителите на болници ще го приемат с удоволствие.“
Съпричастността към мъката е достойно нещо, но дали на един министър на здравеопазването не му приляга повече да „изменажира“ не висенето по гишета, а опазването на здравето на все още живите? Мрачният като излъчване генерал, професор и министър в тези дни се лута между недоволството и упреците към системата, която ръководи, през уволненията, които вероятно не просто одобрява, а инициира, та до мантрата, че докторите не трябва да се сатанизират. И със сигурност не му е лесно, защото в здравеопазването стана като при футбола – кой каквото и да каже, все е прав. Но в едно не искаме да сме прави – дали министърът реаниматор не е на път да ни „изпусне“, като преди това е обещал да улесни пътя ни към отвъдното.
