Една борбена жена на 46 години днес празнува първия си рожден ден. Не, няма грешка. На 9 март 2016 г. Наталия Маева получава новите си бели дробове, с които вече цяла година диша. Трансплантацията е извършена в клиника във Виена, малко преди пулмоналната артериална хипертония да победи Наталия.
Всеки трансплантиран има своята невероятна история. Нейната започва на 17 април 2015 г., когато е включена в активната листа на Евротрансплант. „Да чакаш – това е най-трудното в живота. Но повярвайте, 11-те месеца, в които се борех със зъби и нокти, за да постигна заветната си цел си струваха. Да се родиш за втори път е необикновено изживяване“, разказва Наталия. Всяка вечер тя говори с новите си дробове и ги пита дали са щастливи с нея и дали имат нужда от нещо по-специално. Чуства се отговорна, иска да съхрани онази „чужда“ частица, която я е върнала отново към нормален ритъм на живот. „Макар и да не зная нищо за моя донор, написах писмо до семейството му, но за жалост не мога да го изпратя“, споделя Маева в деня, в който е организирала парти в клиниката във Виена за новия си рожден ден.
„Много трудно е да опишеш с думи какво чувстваш към човека, който реконструира новите ти дробове по твой размер. Звучи ексцентрично, нали? Все едно да си поръчаш риза по мярка. Моята риза скрои проф. Шахрокх Тагави. Отнело му около 9 часа на 9 март 2016 г. За мен това е началото на моя нов живот. Моят втори рожден ден! Иранецът с вълшебните ръце, един истински виенски аристократ – така си нарекох професора и всеки ден докато бях в болницата, исках да срещна погледа му. Четях в очите му дали съм добре или има проблем. Болестта ме бе научила безпогрешно да си набавям необходимата информация без думи“, разказва Наталия. С професора са имали и трудни моменти заедно, но селфито на пациентката и нейният лекар се нарежда в дома й до фотографиите, които са запечатали различни моменти от историята на нейното семейство. „Когато имах инфекция и течност в новите бели дробове и нямах сила да стана от леглото, той обикновено влизаше при мен умислен, с наведена глава, поздравяваше ме и заставаше да леглото ми. Винаги с необикновена лекота намираше начин да ме накара да повярвам, че скоро ще дойдат по-добри дни“, спомня си тя. Преборва инфекциите и тежките 35 дни след трансплантацията. И сега продължава да се бори всеки ден. И да печели всяка битка.
„Все още не мога да приема възторжените възгласи на моите приятели, че съм извършила необикновен подвиг, след като съм преживяла двустранна белодробна трансплантация. Не, това не e подвиг. Просто е част от моята борба за оцеляване, която продължава и в момента. Когато страдаш от нелечима болест, осъзнаваш, че единственият ти шанс да останеш в реалния живот и да не изпаднеш в тежка депресия, е да пробваш всички възможности, които ти дава съвременната медицина. За мен беше ясно, че един ден ще се наложи да ме трансплантират, но беше въпрос на време кога ще се случи това. Единствено се страхувах, лекарите да не кажат, че е твърде късно. Не съм се замисляла дали ще има болки след операцията, защото бях уверена, че това е моето спасение. Всеки ден тренирах душата си, като си казвах, че това ще бъде моето най-дълго пътуване“, категорична е Наталия.
Когато през 2014 г. болестта й ескалира и в България вече няма с какво да й помогнат, ръка й подават гръцките лекари. „Хванах се толкова силно за тази ръка, че независимо от адските болки, които изпитвах заради страничните ефекти от терапията, намерих сили да продължа и да дочакам трансплантацията. Днес се чувствам малко гъркиня, макар да съм българка, родена повторно в Австрия и съм събирателен продукт на тези три здравни системи. Гордея се, че все пак аз съм победителят в битката с тежката болест – пулмонална артериална хипертония“, разказва 46-годишната журналистка. Днес тя има едно послание: „Раят няма нужда от вашите органи, ние се нуждаем от тях тук, за да бъдат спасени още болни“.
