България е на едно от първите места в Европа по сърдечно-съдови заболявания и смъртност от тях. Защо отлагаме прекалено дълго посещението при лекаря, може ли една тежка сърдечна операция да се извърши щадящо за пациента и без големи разрези, има ли мода в кардиохирургията, кои са предупредителните симптоми, че сърцето ни се нуждае от „ремонт“ и как да обърнем негативнатата статистика – разговаряме с началника на Клиниката по кардиохирургия на столичната УМБАЛ „Св. Анна“ дoцент д-р Васил Гегусков.
– Доц. Гегусков, колко пациенти годишно оперирате в „Св. Анна“ и с какви диагнози?
– Кардиохирургията е една от специалностите в медицината, които се позиционират сравнително горе в терапевтичната пирамида на сърдечно болните пациенти. Тези, които са насочени към нас, са с вече поставени диагнози, добре уточнен рисков профил и почти изчерпани възможности за консервативно лечение. Постъпвайки в нашата клиника всеки пациент получава индивидуален оперативен план, в зависимост от неговото актуално състояние и придружаващите го заболявания. В рамките на болничния престой се провежда и така планираната оперативна интервенция. Годишно в нашата клиника правим около 500 операции. Интервенциите в кардиохирургията се разделят на две основни групи. Най-много пациенти – между 50 до 60%, са тези с исхемична болест на сърцето. Това е болест, която засяга коронарните съдове и предизвиква стеснение или запушване на тези съдове. Това са пациенти с комплексни проблеми, многосъдови стеснения, диабетици. Специално при хората с диабет се знае, че съдовете са дифузно увредени и при тях се постига по-добър ефект с операция, при която се прави байпас, отколкото ако се подходи интервенционално с поставяне на стент. Втората голяма група пациенти са тези с клапни заболявания – придобити и вродени или комбинация от двете.
– Навреме ли търсят помощ болните или се страхуват да им „ровите“ в сърцето?
– Факт е, че нашите пациенти са високорискови. Те са с много придружаващи заболявания и в напреднала възраст, но това не означава че не трябва да бъдат оперирани. Ние сме длъжни да се променяме и да се адаптираме към промените в популацията и към придружаващите заболявания, така че да сведем риска от операциите до минимум. И колкото и странно да звучи преди 20 години кардиохирургията беше една много по-лека специалност отколкото е днес. Защото особено у нас пациентите са много тежко болни и стигат при кардиохирурзите много късно, когато повечето от тях са силно увредени. Всеки втори от нашите пациенти е закъснял с минимум пет години за операция. И то най-вече от страх. Така че предизвикателствата пред българските кардиохирурзи са много по-големи, отколкото са пред техните европейски колеги.
– Това предполага и да извършвате все повече минимално инвазивни интервенции, за да избегнете усложненията.
– При всеки пациент е редно да се подхожда индивидуално, каква точно да бъде операцията. Рисковият профил се анализира – обсъждат се всички придружаващи заболявания, цялостният му общ статус и чак тогава се взема решение, кой тип операция пациентът би понесъл най-добре. Разбира се, тенденцията е към използване на все повече миниинвазивни техники и методи. Например все по-често се опитваме да спестим използването на машината „сърце – бял дроб“, която независимо от всичко продължава да бъде златен стандарт в кардиохирургията. Но все по-често заобикаляме използването й, като най-често това се случва при байпас операциите. Това прави нашата работа още по-трудна, защото не оперираме при спряло сърце, а работим върху биещо сърце. Това означава, че хирургът трябва да бъде още по-прецизен и че не трябва да се допускат непредвидени ситуации.
Има ли мода в кардиохирургията?
– Има няколко по-модерни стратегии. На първо място това е минимално инвазивната хирургия, за която вече стана въпрос. Тя е хит не само в кардиохирургията, но и във всеки друг тип хирургия. Преди години всеки пациент, подложен на кардиохирургична интервенция, си тръгваше от болницата с разрез между 20 и 25 сантиметра. Сега разрезът варира между 5 и 15 сантиметра, което пък прави възстановяването много по-бързо, намалява риска от инфекции и не на последно място козметичният резултат е много по-добър. От няколко години ние правим редица миниинвазивни интервенции, засягащи предимно аортна клапа и възходяща аорта. Отскоро с минимален достъп се оперира и митрална клапа. Стигаме до сърцето само през няколко малки разреза и дупчици. Тези техники имат и своите недостатъци, но те са предимно за хирурга, защото той работи през много по-малко пространство, няма обзорен поглед върху сърцето, а вижда само зоната, в която трябва да оперира. Затова тези минимално инвазивни операции трябва да бъдат извършвани само от опитен хирург. Другата тенденция е, да се работи все по-тясно с колегите от интервенционална кардиология. Вече в повечето страни и в големите сърдечни центрове в Европа има така наречените „хибридни операционни зали“. Съответно и процедурите се наричат хибридни. При тях една част от лечението се поема от интервенционалните кардиолози, а другата част от кардиохирурзите. Например ако става въпрос за байпас операция, хирургът прави байпаси към по-важните и по-големите съдове на сърцето без машина „сърце – бял дроб“,, защото това е застраховката „живот“ за пациента, след което останалите по-периферни съдове биват лекувани от интервенционалните кардиолози с поставяне на стент или балонна дилатация. Това е може би най-благоприятният вид интервенция за пациентите, с редица предимства относно болничен престой, възстановяване и дългосрочна полза за пациента.
Едно от най-драматичните и тежки състояния във вашата специалност е дисекация на аортата. Има ли напредък при този вид интервенции и съответно по-благоприятна прогноза за пациентите?
– Това са операции, които до преди години почти на 100% завършваха със смърт на пациента. Сега обаче опитът на хирурзите и новите техники свалиха тази смъртност в някои от най-добрите клиники под 10%. В България смъртността е някъде около 20 на сто, в нашата клиника е около 14-15 %, като през миналата година сме оперирали 12 болни с дисекация на аортата. Това състояние настъпва при по-голямата част от пациентите внезапно и то при абсолютно „перфектно“ здраве. Основният рисков фактор, който предизвиква дисекация на аортата, е неконтролираното и нелекувано високо кръвно налягане. И ако човек не си обръща внимание, което може да се каже за голям процент от българите, в момент на физическо или психическо натоварване, кръвното му се покачва екстремно, налягането стига един предел, който организмът не може вече да компенсира и съответно съдът се къса. Трислойната структура на цялата аорта се разкъсва, а пациентът остава известно време жив, благодарение на външна ципеста обвивка на аортата, която все още пази цялостта й. Това състояние е свързано с много силна и внезпана болка, даже бих казал унищожителна болка. Пациентът веднага трябва да легне и максимално бързо да бъде откаран в болница за спешна операция. Така че моят съвет е хората да не си спестяват прегледа при кардиолог и задължително да следят кръвното си, както и да спазват предписаната им медикаментозна терапия.
Визитка:
Доцент д-р Васил Гегусков, д.м., е началник на Клиника по кардиохирургия на УМБАЛ „Св. Анна“ от 2017 г. Завършил е Медицинския университет в Бохум, Германия, има следдипломна специализация в САЩ. Работил е в Бохум и Хайделберг в Германия, както и в Берн, Швейцария.
През 2004 г. защитава Докторска дисертация на тема „Перикардни биопротези на фирма Sorin – „stentless“ аортни клапи с отлична хемодинамична характеристика”. През 2008 г. взима сертификат за преподаване във ВУЗ, Университет Хайделберг, Германия.
Член е на Cardiothoracic Surgery Network, Германската, Българската и Европейската асоциация по сърдечно-съдова и гръдна хирургия. Тясната му специализация е: Спешна и планова хирургия на гръдна аорта (аневризма, дисекация, вродени малформации), Реконструктивна хирургия на аортна и митрална клапа и Минимално инвазивни техники за операция на аортна и митрална клапа.
