Думата на 2017-а в здравеопазването се оказа „молекула“. Премиер, здравен министър, шеф на парламента, лидери на партии, „обикновени“ политици и директори на болници – всичко масово се зарази в края на годината от пустата молекула. Иначе ставаше дума за мораториума върху лекарствата, който управляващите много твърдо решиха да наложат и после още по-твърдо се отказаха от него. Но през този половин месец, когато забраната за финансиране на нови лекарства беше факт, „молекула“-та обиколи и олигави ефира, печата и интернет пространството. Вярно, някои от ползващите я изобщо нямаха представа за какво говорят, други я мислеха за ампула, трети решиха, че ако я използват в речника си, ще прикрият дефицити от активни молекули в мозъка си. Но всички вкупом не можеха да пропуснат да се влеят в модното словесно течение в здравеопазването, или да го кажем по нашенски – в лексикалния мейнстрийм…
Та, след словесните издевателства над лекарствените молекули, които нито са експeриментални, нито са с недоказан ефект, нито щяха да съсипят бюджета на здравната каса (между 25 и 40 млн. лева на фона на над 1 милиард за медикаменти, които плаща фондът, не е болка за умиране), мораториумът върху новите лекарства падна. Естествено, благодарение на благостта, сговорчивостта и диалогичността на министър-председателя. И на уменията му да гаси пожари, за което всъщност е учил.
Пак на Бойко Борисов се дължи и лепкавото като новогодишна баклава чувство, че нещо в избора на здравни министри не се получава. Той пробва всичко и броят на пробите е на път да се изравни с броя на грешките: човек на Българския лекарски съюз; случайно срещната на кръстопътя екстравагантна докторка; още по-случайна юристка от Дулово; лекар-политик с реформаторски уклон; светило в медицината, но с предприемчив роднински кръг. Днес – финансист. Госпожа Цецка Цачева не се е пробвала, не че и тя не се изказа по въпроса с молекулите. Даже универсалната Меглена Кунева не е била здравен министър, но това е друга тема.
Само през 2017 г. на този пост се изредиха четирима (не по вина на Борисов). В началото бе Петър Москов – единственият, чиято оставка не беше поискана и съответно подадена. Но пък си тръгна след оставката на кабинета „Борисов 2“. После, буквално от нищото, президентът Румен Радев номинира „бащата“ на здравната реформа у нас д-р Илко Семерджиев. Който на свой ред започна всичко отначало, но времето му стигна само да „бутне“ реформата на Москов, което сякаш бе и целта на служебното му министерстване. Трети в горещия стол седна проф. Николай Петров, а до края на годината имаше цели 6 месеца. И макар столът да му отиваше, бившият началник на ВМА стана жертва на обществени поръчки за сериозни суми, оказали се спечелени от човек, с когото дъщерята на професора живее. Дали ген. Петров стана жертва на родата си или медийно активираната история бе използвана само като повод? Някой някога ще си признае, но е твърде възможно тогава никой да не се вълнува от схеми и „достойни“ постъпки.
Както всъщност и сега малцина от българите будуват в трескав размисъл кой точно е здравен министър, но никак не са безразлични към трагични истории от болници и линейки, брутални истории с върнати пациенти, бити лекари, на деца, търсещи спасение в чужбина с дарителски кампании, на издъхващи финансово лечебни заведения. На невъзможност да ни „здравеопазват“ и на лимити на всяка крачка по клиничните пътеки. На липса на лекарства заради нелегален паралелен износ. На здравна каса, която уж плаща всичко, а вадим от джоба си половината от парите, които се харчат за година в сектора. Всъщност и средствата във фонда са от работодатели и работници, тъй като държавата „дава“ 1,1 млрд. лева под формата на вноски за категориите лица, които осигурява. Всичко останало до 7,5 млрд. лева – о, изненада, но не ни го дава премиерът. Съмнителна обаче остава прозрачността и ефективността, с която НЗОК харчи нашите пари.
Вероятно с идеята да натамани бюджетните – но те не са единствените дефицити в системата, за четвърти здравен министър през 2017 г. беше посочен (лично от Бойко Борисов) финансистът Кирил Ананиев. Известен като „стиснат“, той е едновременно част от системата, поради факта, че години наред прави бюджетите на НЗОК и беше председател на Надзорния съвет на фонда, но някак и не е част от тази система или поне се твърди, че няма лични интереси. Което трябваше да е добра новина за сектора. Обаче едно е да си корифей с числата, а съвсем друго – да водиш ресор, в който две плюс две почти никога не е равно на четири. Уравнението, чийто краен отговор би трябвало да е лекувани и лекуващи да са относително доволни, май ще се окаже по-сложно дори за бюджетар от ранга на Ананиев. И нищо чудно през 2018 г. да се превърне в поредния бивш здравен министър. Даже по-чудно би било обратното, но не само по Коледа стават чудеса.
