Чисто математически е доста по-вероятно някой ден да имаме нужда от трансплантация, отколкото да станем донори. Ето защо темата е толкова чувствителна, че едва ли трябва да чакаме специален повод, като да речем Европейския ден на донорството, който е на 22 октомври. В Европейския съюз чакат над 65 000 души за присаждане на органи, а у нас са почти 1100. Трансплантациите в България обаче често са в центъра на полемиките – задължение на здравната система или бизнес на частни лица, законно или незаконно явление, хуманен акт или незачитане на личността, религията и т.н. Като резултат – този важен дял на медицинската наука се развива мудно и много пациенти физически не дочакват втория си шанс.
В последните години статистиката отчита някаква позитивна динамика – през 2011 г. донорите бяха четирима, през 2012 г. – едва двама, през 2013 г. – 10, през 2014 г. – 22, а през миналата – 19. Но изходната база е толкова мижава, че увеличението в проценти може и да е с трицифрени числа, но в абсолютни цифри могат да свършат работа и пръстите на двете ръце.
Ето защо белезите на раздвижване не ни водят категорично към извода, че хей така изведнъж сме станали по-добри хора. В държавите, където трансплантацията е навлязла в културата на гражданите, почти всяко семейство разбира донорството и се съгласява да дари органите на починалия близък.
В България все още повече от 90 % от донорските ситуации не се реализират поради отказа на близките. Колебанието им често става причина починалият да остане твърде дълго на командно дишане, а органите му да бъдат загубени.
Друга важна причина въпросите за живота, смъртта и втория шанс да остават без отговор, е липсата на доверие в системата. И в изкопаната пропаст между лекари и пациенти. А всъщност родното законодателство е изключително строго по отношение на установяване на мозъчна смърт, дори най-строгото в Европейския съюз. Така че спекулации за злоупотреби с органи от страна на докторите са неприемливи. На чисто медицинското поле е неотменим факт, че нашите лекари могат да извършват трансплантации, така че и доверието в тази посока не следва да е тема на полемика. Българското здравеопазване има достатъчно кривици, за да му приписваме и тази.
Връщайки се на повечето извършени трансплантации в последно време, нека кажем, че решаващата институция в донорската ситуация е семейството. И за да превърнем цифричките в трайна и обществено осъзната тенденция, трябва никога да не забравяме – по-вероятно е да се нуждаем от органи, отколкото да бъдем донори.
