Отива ти лекарската униформа, но хайде сега да видим колко ще издържиш в операционната“, са първите думи на новия ми шеф д-р Валери Гелев. Той е началник на инвазивната кардиология в „Пирогов“, където ще трябва да изкарам едно дежурство. В добавка към току-що изпраните в специален разтвор зелени дрехи получавам розов стетоскоп и апарат за измерване на кръвното налягане, а д-р Гелев ме подканя да зарежа чашата с кафе и да тръгвам на визитация.
За днес имаме планувани петима пациенти за коронарография и
един бог знае колко инфаркта ще докарат
обяснява ми дясната ръка на д-р Гелев – д-р Ива Желева. Тримата започваме визитацията с преглед на 68-годишния Огнян Йорданов, който се оплаква от лесна умора. Макар да спортува и да няма болка в гърдите, кръвното му често скача до 160, а изследванията му показват висок холестерол. „Има и данни за стенокардия“, обяснява д-р Гелев на пациента и на мен. Мъжът обаче не е убеден, че е готов да се подложи на модерното изследване с ангиограф, по време на което през вена от ръката или крака с миниатюрна камера и водач се стига до кръвоносните съдове, които хранят сърцето и се оглежда тяхното състояние. „Въпреки че е възможно най-щадящата за болния, процедурата крие своите рискове и винаги трябва да се търси балансът между необходимостта от каквато и да е манипулация и ползите от нея“, категоричен е началникът на инвазивната кардиология в „Пирогов“. Затова се захваща надълго и нашироко да обясни на Огнян какво представлява коронарографията, какво ще се постигне с изследването и рисковете от него. Остава обаче на пациента сам да реши дали да се подложи на процедурата. „Не мога аз да избирам вместо него“, заявява ми той малко сърдито, когато питам защо, при условие че има медицински показания за изследването, не е убедил човека да си го направи. „Идеята не е да направим нещо само защото го можем, пък и касата плаща добре за него, а да вземем възможно най-доброто решение за болния“, добавя д-р Гелев.
Сутринта продължава с преглед на Веселина Стоева. Жената е на 69 години и живее в САЩ. Оперирана е в Чикаго през 2004 г., като тамошните доктори са й направили троен байпас. Само две години по-късно обаче единият се запушва, а през миналата, докато е на почивка в Бургас, се запушва и вторият. В Чикаго лекарите са категорични, че трябва да оперират отново Веселина.
Реоперацията е изключително рискова
„Жената има и други заболявания, така че отварянето й отново би означавало почти сигурна смърт“, казва д-р Желева, която лично се заема със случая на Веселина. „Жената е избрала да се лекува в България, при все че е имала други възможности, пък и осигуровката й в Америка е доста голяма, така че изобщо не става дума за пестене на пари. От Чикаго е чула за нас и решила да дойде точно в „Пирогов“, така че сме длъжни да й предложим най-доброто и да направим всичко по силите си“, обяснява ми личната си загриженост за пациентката д-р Желева. По време на визитацията Веселина разпалено разказва, че е впечатлена от условията в клиниката, от отношението на лекарите и сестрите и от уменията им. „Разбирам, че не във всяка болница в България е така, дори виждам, че в някои от другите отделения тук не е така модерно оборудването и вежливо обслужването, но не си мислете, че в Америка всичко е блестящо. Там медиците често гледат само да ти вземат парите от застраховката и осигуровките, без да ти обясняват рисковете от операциите“, добавя американката, както я наричат всички в отделението.
Визитацията продължава още час и точно в 11,00 влизаме в операционната зала. Всеки там си знае работата, движенията са изпипани до най-малкия детайл, никой не говори, всички са съсредоточени в задълженията си. Сестрите подготвят пациентите и инструментите, санитарите обличат докторите, помагат им да се измият и сложат ръкавиците. Усмихната възрастна жена ми подава червен костюм, слага ми шапка и предпазна яка на врата. Новият ми хирургически костюм тежи повече от 20 килограма, защото е от олово и пази от лъчите на рентгена, под който се извършват всички манипулации в залата. В следващите 6 часа жилетката залепва за гърба ми, а на масата лягат пациент след пациент.
Мъже и жени с болни сърца разчитат на д-р Гелев и екипа му да ги изправи на крака. И той го прави –
рови в гърдите им със завидно спокойствие
Ефектът от това „ровене“ е поредният спасен живот. Работата върви леко, доколкото „леко“ е подходяща дума за часове наред в операционната, накрак и с около 20 кг дрехи върху теб, без да броим килограмите от отговорност, тежащи на плещите на хората в бели престилки.
В 17,30 ч. излизаме от залата и изведнъж осъзнавам, че последното нещо, което съм сложила в устата си, е един бонбон, даден ми от благодарна пациентка още рано сутринта. „Тук рядко ни остава време да се храним нормално, но така сме свикнали с този режим, че на никого не му прави впечатление“, обяснява д-р Желева. В първата свободна минута се заприказваме с нея, някак неусетно за 6-те часа в операционната не сме си казали и дума, но сме се сближили. Д-р Гелев обаче бързо прекъсва идилията ни, като събира екипа в кабинета си и макар да не е повишил тон нито за секунда през деня, забележките му към всеки един от нас отекват звучно в тихото отделение. „Той е перфекционист, винаги иска дори и най-дребните детайли да се вършат с пълна концентрация и не търпи никакви грешки“, казват подчинените му.
Че машината „Пирогов“ е смазана добре
разбирам няколко часа по-късно, когато заедно с д-р Гелев и д-р Румяна Парапунова сме дежурни на разположение. Това означава, че при всеки пациент с инфаркт, докаран в спешния институт, екипът трябва да се събере в рамките на 45 минути и да започне работа. Тъкмо съм се прибрала и съм си взела душ, когато телефонът ми звъни. „Хайде да поработим още малко, карат мъж с инфаркт към болницата, аз ще бъда там до 10 минути и ще те чакам, надявам се да не се гримираш дълго“, казва делово д-р Гелев. Скачам бързо в панталоните и се мятам на първото такси. След 15 минути съм пред вратата на отделението и за първи път от дългия ми ден в „Пирогов“ чета одобрение в очите на новия си шеф. „Браво, ти си като войниче“, хвали ме той. Секунди по-късно лицето му отново става ледено, а от линейката свалят човека, получил инфаркт. Той веднага е вкаран в операционната и д-р Гелев и д-р Парапунова се заемат да му спасят живота. Правят го и след още 30 минути човекът е приведен в сърдечна реанимация, където в следващите дни ще следят непрекъснато жизнените му показатели. „Мина добре, поставихме му стент в запушения съд и до седмица ще го изпишем. А след още месец ще е на работа“, твърди младата лекарка. Двете си тръгваме заедно от болницата, но още на вратата д-р Гелев ни връща обратно – карат още един мъж с инфаркт.
Всичко се повтаря отново. И резултатът е същият – човекът е спасен. Умората обаче се вижда с просто око по лицата на всички в отделението, а часът е вече 1 след полунощ. Д-р Гелев заповядва: „Тръгвайте бързо, поспете поне малко“. Сънят наистина се оказва малко, защото в 04,00 ч. телефонът отново звъни. „Добро утро,
искаш ли да спасим още един живот,
чакам те в „Пирогов“, изстрелва новият ми началник по телефона и аз пак поемам по вече добре познатия маршрут. Случаят се оказва доста труден – млада жена с инфаркт, изпаднала в кардиогенен шок. Лицата на всички в операционната са напрегнати до краен предел, защото пациентката е на косъм от смъртта. Дори на няколко пъти линията от кардиограмата се изправя, което означава липса на сърдечна дейност. „Губим я“, процежда през зъби д-р Гелев, но не спира да се бори. След около два часа битката все пак е спечелена, а жената е извадена от лапите на смъртта. Подобие на усмивка се появява по лицата на лекарите и сестрите, а аз усещам, че съм останала без дъх. И още докато си поемам глътка въздух, на масата лежи четвъртият за тази нощ пациент с инфаркт.
„Няма ли край“, питам д-р Гелев. „Не, поне не и в „Пирогов“, с усмивка ми отговаря той. „Не забравяй, че България е сред първенците в Европа по сърдечносъдови заболявания, както и по смъртност от тях. Макар че с методите на инвазивната кардиология смъртността от инфаркт е паднала от 16 % на 4 %, което е изключително постижение. Въпросът е повече хора да имат бърз достъп до качествена помощ и да разберат, че още при появата на първата гръдна болка, която не премине до 5 минути, веднага трябва да се обадят на „Бърза помощ“. Ако болният бъде закаран в така наречения златен час до инвазивна кардиология, лекарите са в състояние не просто да го върнат към живота, но и да спасят възможно най-голяма част от сърцето, така че да запазят неговата функция почти непокътната“, категоричен е д-р Гелев.
Изкарала съм едно „обикновено дежурство“, както разбирам на другата сутрин, когато, едва тътрейки си краката, си тръгвам от спешния институт. Нищо че през изтеклите 24 часа в Клиниката по кардиология, част от която е и инвазивното отделение, са приети 26 болни, през коронарография са минали 5-ма пациенти, а само през нощта са докарани 4-ма души с инфаркт. „Е, още ли мислиш, че заплатата ми е висока. Работим с този режим 365 дни в годината, 24 часа сме на разположение. 6000-7000 лева много ли са?“, пита ме на изпроводят д-р Гелев. За сведение на здравното министерство и неговите медицински полицаи, тарашили в „Пирогов“ близо три месеца за нарушения, това са най-високите заплати в института, а не удобно тиражираните между 40 000 и 100 000 лева.
