100 000 у нас са с деменция, няма кой да се грижи за тях

Атрофията на мозъка прави пациентите все по-безпомощни, каквато е й държавата по отношение на тези болни, алармира доц. Маргарита Райчева

238
деменция

Българите, които страдат от някакъв вид деменция, са около 100 хиляди, като около 50% и повече са с Болест на Алцхаймер. Като се добавят и близките им, които се грижат за тях, поне два пъти повече са засегнатите, а местата за настаняване и персоналът в домовете за дементно болните са недостатъчни. Персоналът не е обучен да полага грижи за такива хора. За това алармира доц. Маргарита Райчева, клиничен невропсихолог, ръководител на Центъра за невропсихологични изследвания към УМБАЛ „Александровска”. По думите й пред offnews.bg хората могат да достигнат до деменция – състояние, при което пациентът загубва своята самостоятелност в ежедневието, поради различни заболявания.

Според данни на Агенцията за социално подпомагане от 2019 г., домовете за постоянно настаняване на хора с деменция у нас са 14, с около 800-900 места. Има и 22 дневни центъра за настаняване от семеен тип за хора с деменция. „Практиката е по-често в домовете да се настаняват хора в по-напреднала фаза на деменция. Има нормално стареене, хората се променят с възрастта, стават по-бавни, но нямат проблеми с паметта. Другите, които започват да имат някакви смущения и са все още общо взето самостоятелни, се водят с паметови нарушения. Когато стигнат до фаза, в която имат нужда от помощ, не могат да се справят сами поради нарушенията в паметта, ориентацията и т. н., вече можем да използваме думата деменция. Дементното състояние има поне три фази: лека, умерена и тежка степен. Хората с деменция имат увреждане и загиване (атрофия) на мозъка, което постепенно ги прави все по-безпомощни“, обясни доц. Райчева.

„Но тук не става дума толкова за условията в тези домове, колкото за това, че хората, които се грижат за възрастните и дементните, не са подготвени за работа с такива болни. Затова в предложението за Национална стратегия за хората с деменция, която нашата работна група разработи с помощта на държавни институции – експерти-дементолози, представители на МЗ, МТСП, лични лекари, медицински сестри, неправителствени организации – сме очертали стратегическите насоки за държавната политика за деменциите. Документът е изработен въз основа на данни за актуалното състояние в България по отношение на диагностиката и възможностите за грижи за хората с деменция. Предложението за стратегически насоки е съобразено с всички съвременни европейски и световни стандарти за диагностика, лечение и грижи. Необходимо е в тези центрове и домове да има достатъчно медицински персонал – няколко медицински сестри, в зависимост от броя на болните. Знаем, че сестринският персонал е недостатъчен и в болниците, но възрастните хора ще стават все повече. Това е тенденция не само в България, но и по света. Така че това трябва наистина да е държавна политика, която освен да осигури средства за строителство на такива центрове или домове, да подготви и човешкия фактор. Може да се помисли за доброволци, за използване на студенти, стажанти, но трябва да има обучение. Съществуващите домове трябва да минат през сертифициране, да подлежат на проверка. Новите домове и центрове, които се откриват, трябва да отговарят не само на архитектурните стандарти и изискванията за достъп (за инвалидни колички), но и на стандартите за персонал, не само като брой, но и като качество. Има такива програми, могат да се заложат отделни елементи в обучението на студентите, в последващото следдипломно обучение, в университетите има факултети за здравни грижи, където могат да се допълнят програмите за обучение. Може да се направи много и то с не много средства“, посочи експертът.

деменция
Доц. Маргарита Райчева, клиничен невропсихолог, ръководител на Центъра за невропсихологични изследвания към УМБАЛ „Александровска”

По думите й персоналът, пък и близките, трябва да минат обучение, да се запознаят с това какви прояви на болестта могат да очакват, какви са потребностите на хората, затрудненията им, да знаят, че те не проявяват капризи, не са луди, а са с мозъчно заболяване, което ги прави объркани. Да имат елементарно познание за болестта, за изгубените и запазените късчета от личността на болния човек. „Неслучайно казах, че деменцията има различни етапи и във всеки от тях хората са с различни възможности и потребности. Не говорим за най-общите потребности – да са нахранени, изкъпани, да им е топло и т. н. Човекът, като социално същество, има нужда от общуване – да му се обърне внимание, да контактува, да има възможност да каже какво иска. Някои не биха могли да го направят, поради заболяването си, но могат да го изразят, ако ги боли, ако искат да споделят нещо, ако имат нужда от внимание. Има много неща, освен общочовешките, които могат да се направят за хората с деменция. Това не са онкоболни, не са психично болни, не са умствено изостанали, не са пациенти, които създават неприятности нарочно. Много често проявите на възбуда или раздразнителност са поради факта, че не могат да изразят потребностите си, да кажат какво им е и от какво имат нужда“, добави доц. Райчева.

Тя е категорична, че за дементно болните се изисква ангажимент от минимум две министерства – здравното и социалното. „На човек с вече поставена диагноза, освен да се назначат лекарствата, трябва му се обясни как ще се грижат за него, кои служби, какви периодични прегледи му предстоят, как ще бъде посещаван от медицинска сестра или социален работник. Трябва да се регламентира от какво има нужда – два часа обслужване дневно например, рехабилитация, лекар веднъж месечно, помощно средство, логопед, психолог – това са все още доста пожелателни неща, но са абсолютно необходими“, уточни невропсихологът. Според нея, семейството на болния също може да бъде включено – например безработни или по-свободни хора могат да станат асистенти, ако общините имат програми и финансиране за подобни услуги.

„Друг аспект е подготовката и разпространението на информация за хората с деменция сред обществото. Би било добре, ако се даде малко повече информация на хората, които се сблъскват с дементно болни – служители в пощите, полицията, пенсионните служби, банките, аптеките, магазините. Нужно е само общо запознаване – че има такива хора, че не са опасни, че са хора в риск да се загубят, да си изгубят парите или документите, че реагират по-бавно. Няколкочасово периодично обучение би помогнало на служителите – да знаят към кого да се обърнат, ако имат контакт с такъв човек, на кой телефон да се обадят, ако видят дезориентирани хора или да потърсят съдействие на личен лекар. Много може да се направи, за да разбере обществеността, че не става дума за опасни психично болни, а за хора, чието заболяване непрекъснато прогресира. За съжаление в 90% отобясни още доц. Райчева.

деменция

Тя коментира и скандалните случаи на агресия в домовете за дементно болни: „Това е недопустимо отношение към когото и да било. Лошото е, че хората са безпомощни и това е вече абсолютно неприемливо и подлежи не само на морална оценка, а и на някаква административна мярка. Това са възрастни хора, които не могат да обяснят от какво имат нужда, забравят, объркват се, може да станат по-неспокойни, по-буйни, да изразят недоволство, което да бъде грешно разпознато от персонала. Пак казвам, че трябва да има насочване на вниманието към това какво би означавало неспокойното поведение на един дементно болен. Той може да е гладен, жаден, да му е студено, да му се пишка, да има нужда от общуване, от усмивка, внимание или докосване. Представете си в каква ситуация е – никой не го разбира, дърпат го – да отиде до тоалетната, до банята да го изкъпят… Това трябва да става по-бавно, по-внимателно, да бъде псридуман да свърши нещо. Много често тези хора се вкопчват във вещите, в дрехите си и не искат да бъдат преобличани например. Такова е заболяването, симптомите му са изключително много. Персоналът, който се грижи за тях, трябва да е запознат с различните прояви. Да знае, че това не е инат, не е упорство, че възрастните хора не се държат така, защото са лоши. Това е абсолютно неумишлено поведение и причините могат да бъдат различни. С малък жест дементно болният може да стане сговорчив, спокоен и обгрижването му да е по-лесно.“

Според медикът, е необходима генерална визия на държавата, както с децата без родителска грижа, с децата с увреждания. „Там обаче бяха много активни пациентските организации и семействата. По същия начин трябва да се мисли за остаряващите болни хора, не можем да ги изоставим. Това се опитваме да правим, но може би недостатъчно ефективно. Има няколко организации, които се ангажират с подобна дейност. Нашият екип е част от Дружеството по деменция и осигуряваме обучение и подготовка за специалисти и за по-широката общественост – това е наша инициатива. Ще продължим да го правим, защото е време за координирани мерки и грижи“, добави доц. Райчева.

 

СПОДЕЛИ