Д-р Бояна Петкова: От хеморагична пневмония се умира

Правилната страна не е тази на необуздания гняв, а на истината и тя в случая със смъртта на Алекс е, че лекарите нямат вина, категорична е педиатърката

8097
Д-р Бояна Петкова
Д-р Бояна Петкова

Д-р Бояна Петкова е лекар, завършва медицина в Берлин, специализира педиатрия в София и след това работи в педиатричната болница в столицата до 2016 г. Повече от 10 години е активист в областта на майчиното и детско здравеопазване и се фокусира върху подобряването на системата за педиатрична грижа. Тя е лекарят, който поведе дългогодишна битка с Министерството на здравеопазването и успя да пребори държавната машина в името на това нейните колеги да не третират мъртвородените бебета като биологичен отпадък. Така родителите получиха право да изпращат достойно неживелите си деца.

След тежки лични събития основава фондация „Макове за Мери“, която оказва психологическа и емоционална, както и правна подкрепа на родители, преживяващи перинатална загуба, провежда обучения за медицински персонал и застъпнически кампании. След напускането на педиатрията д-р Петкова и нейни съмишленици основават фондация „Ида“. Тя е общност от хора, които искат децата с нелечими заболявания да изживеят отреденото им време с възможно най-малко страдания и с възможно най-много радост. Крайната цел е изграждането на работеща система и детски хоспис за палиативни грижи.

Ето какво написа д-р Петкова в профила си във Фейсбук по казуса със смъртта на 3-годишния Алекс, който тресе цялата държава от дни:

Първо: От хеморагична пневмония се умира. Навсякъде по света. Няма профилактика. Развива се фулминантно и внезапно. Никой не може да е виновен и никой не би могъл да направи нищо.

Какво дължим на родителите – разбиране и съчувствие. Фактът, че системата ги е прекарала през центрофугата си, е утежняващ ситуацията, защото създава недоверие, несигурност и съмнения. Но за това не са виновни конкретните лекари, нито д-р Георгиева в частност. За това е виновна системата, а за системата, пичове – съжалявам to break it to you – СМЕ ВИНОВНИ ВСИЧКИ НИЕ.

Хубаво си ги премислете това. Къде бяхте пролетта, когато педиатрите простестираха, за да имат възможност да лекуват вашите и моите деца? Много е лесно човек да е гръмогласен от комфорта на собствения си диван. И да смята, че щом си плаща данъците, „някой друг“ ще я свърши тая работа. Приятно ми е, Някой Друг. Обаче аз опитах, ние опитахме, педиатрите опитаха – без вас, драги, не става. А ако вие си седите по къщите, после нямате право на мнение. Първи демократичен принцип.

Второ: Разбирам, че е страшно да приемем, че такива неща се случват. Случи се и на мен, помните ли? Случват се неща, които не можем да контролираме. Страшно е. Търсенето на вина и ловът на вещици са coping механизми на незрялата психика. Атавистичното вярване, че ако намерим виновен, и го накажем, няма да се случи на нас.

Sorry to break it to you again, но животът е страшен и неуправляем. И всички ще умрем. Можем да се надяваме да не е утре, но всъщност нищо повече. Да съсипете нечий живот, за да усмирите страховете си, нито ще ви направи безсмъртни, нито ще защити децата ви, а само ще СЪСИПЕ НЕЧИЙ ЖИВОТ.

И да, този аргумент Е валиден. От родителите не можем да очакваме разбиране, овладяност и присъствие на духа. Всяка ТЯХНА траурна реакция е разбираема, оправдана и приемлива. А вие къде се врете? Познавате ли човека, когото си позволявате да съдите? Вие знаете ли, че това е човек, който на 54 години даде 4 години от живота си, за да стане специализант и да вземе специалност детска пулмология? Знаете ли, че е човек на 60 години, който чете като змей. Който си носи служебните проблеми вкъщи и ги мисли, мисли, мисли. Знаете ли, че това, на което я подлагате, ще запечата смъртта на това дете като част от личната ѝ житейска история? Това ли искате? Ще ви накара ли да се чувствате по-добре? Наистина ли?

Трето: Ние тука нали уж сме от едната страна на барикадата? Нали искаме да сме от правилната страна? Само че правилната страна не е страната на необуздания гняв. Правилната страна е страната на истината. Истината е, че в този конкретен случай лекарите нямат вина.

Четвърто: Системата обаче има. Не за смъртта на детето, а за системните си грешки. Които няма да се решат с лов на вещици. Ще се решат с внимателен, КОМПЕТЕНТЕН и методичен анализ, политическа воля (и смелост) и последователност в поправянето им.

Пето: Аз не съм човек, който смята, че медицината в България е на нивото, на което трябва да бъде. Това е другата половина от причината да напусна Педиатрията. Имам личен Черен Списък с деца, за чиято смърт имаме пряка вина или отговорност. Но и това е само част от истината. Много често (но не винаги) просто не сме успявали да преборим системните грешки, въпреки че сме инвестирали месеци от живота си и сме се докарали до пълен бърнаут.

Аз мога да ви разкажа по дати историята на всяко дете от черния списък. Помня ги – някои от тях са на повече от 12 години. Нося си ги. (Искате ли да се разменим?) Искам НИКОГА да не се повтарят. Но те се повтарят. Защото условията, в които работим, не са се променили.

Шесто: Не, не всички лекари са Бели и Добри. Проблемът е, че системата ги толерира и прикрива. Там, където системата е правилно конструирана, тя просто изхвърля тези хора. Прави невъзможно оцеляването им в нея. У нас е обратното – у нас е невъзможно да оцелее здравото.

Та айде да излезем от личните си истории и да влезем в реалността. Другия път гледайте предизборните дебати по здравеопазване (поне) и си опичайте акъла.

СПОДЕЛИ