Д-р Александра Вълчева: Обществото е в индуцирана кома

Обещават ни високо качество и безплатно здравеопазване, а получаваме срутени покриви и доплащане, казва лидерът на протестите на специализантите

187
Д-р Александра Вълчева
Д-р Александра Вълчева

Тя е специализант по анестезиология в „Пирогов“ и се превърна в лицето на протестиращите млади лекари и специализанти. Носи в себе си заряда на младостта и стремежа да се бориш за истината. Прави го смислено, емоционално, категорично. И не се страхува. Като анестезиолог казва, че обществото ни е в индуцирана кома, за да не усеща тежестта на политическия провал, геноцида и краха на държавата. Диагнозата, която му поставя е прогресивна деменция на съвестта. И въпреки че след броени дни ще е емигрант, обещава да се върне скоро и да не спира да се бори за промяната на родното здравеопазване. Интервюто на д-р Вълчева е пред media.framar.bg.

 – Д-р Вълчева, общественото обсъждане на Наредба №1, на която вие, специализантите се противопоставихте, приключи. Срокът нито беше удължен, както ви обещаха от здравното министерство, нито бяха изпълнени исканията ви. Чувствате ли се излъгани?

– Не само се чувстваме излъгани, а реално сме. За пореден път. Не беше неочакван този развой с обсъждането, както няма да е неочакван и изходът от него. Да припомня,че обещанието на г-н Ананиев „да не бърза с Наредбата“ дойде по време на срещата в МЗ, провела се в рамките на протеста ни. Тя протече доста драматично поради отказа на присъстващите представители на здравното министерство да поемат отговорност за предишни свои лъжи и неизпълнени обещания. Лично г-н Ананиев натърти, че „няма да отстъпи пред исканията ни, тъй като за първи път е получил подкрепа от всички политически сили“. Минути след това излезе и официалното становище на здравното министерство, че „имаме много сходни позиции“.

– Ще продължите ли протестите и защо?

– Ще продължим с всичко, което е по силите ни, да се борим срещу краха на демокрацията, свободната воля и тоталното незачитане на личността ни. Ще продължим заради желанието си да живеем и работим в България, заради пациентите ни, макар и без тяхната подкрепа, заради следващите поколения медици, които ще трябва да изнесат политическите заигравки на властта на гърба си. През последните няколко месеца лъснаха в най-чист вид всички нередности в българската „здравеопасна“ система, политиката в сектора и глобално залегналите в политическата ни класа конюнктурни похвати. Не стигна наглостта на някого въобще да му хрумне идеята, че може да принуждава млади, интелигентни, търсени в цял свят кадри, насилствено да работят при безумни условия, ами се опитаха даже да ни убедят,че това е наш дълг и следва да се чувстваме виновни ако не жертваме личното, семейното и професионалното си развитие. Отношението към цялото лекарско съсловие и бъдещето му в наше лице, беше и продължава да е безпардонно, нагло и агресивно, като се очаква да сме смирени и да си знаем мястото, без да надигаме излишно глас. Ние сме длъжници, служители, подчинени. Това е отношението на държавата, това е и което се спуска като теза към обществото.

 – Необходима ли е реформа в системата и каква?

– Разбира се, че е, но тази тема е като политическа дъвка- всеки я дъвче, разтегля, пукат се балони с обещания и накрая остава само въздух под налягане. За да има реформа, трябва да има воля, а воля няма, защото тази реформа не носи приход и електорат. Въпросът е не дали трябва да има реформа, а кога осъществяването й в някаква форма ще стане неизбежно. А този момент все повече наближава. Няма да изненадам никого с цитати на демографската характеристика на съсловието, нито пък с миграционните потоци. Статистиката е налична, последствията са ясни, но сякаш все остава някъде в далечното бъдеще катастрофалният момент с краха на системата. Е, не е в далечното и не плаша никого с това си твърдение, фактите сами говорят. Опитите за прокарване на безумия под надслов кадрова политика, опитите да се потушат медицинските протести с хвърляне на едни пари в пространството, тежката пропаганда срещу съсловието показват единствено в колко безизходно положение се намират управляващите. Волята обаче липсва, защото реалните действия биха излезли прекалено скъпо. Ще е изключително трудно да се реагира и да се спаси здравната система след един критичен момент. Тогава ще страдаме всички – политици, медици, пациенти. Но няма защо да го мислим сега, мандатът е само 4 години.

– Какво не знаят българите за здравната система?

– Не знаят колко много зависят от нея и колко много зависи тя от тях. От един друг режим тук си е останало мисленето, че това е нещо, което просто го има, даже не мислиш за него, не го забелязваш. От раждането до смъртта си всеки е в досег със здравната система – по здравни въпроси, по административни, за деца, за родители, денем и нощем, за най-хубавото и за най-лошото. Хората се замислят, когато попаднат за лошо в здравната система. Ежедневните вести за финансиране, проблеми, успехи, кадри, болнични проблеми са просто нещо, което върви по телевизията. Никой реално не разбира кои са всички тези лица и организации, които говорят за здраве. Темата не не предизвиква интерес. А трябва! Трябва да има огромен обществен отзвук всичко, което се случва, особено напоследък, тъй като от решенията, взети днес, зависи всеки аспект от живота на всеки човек утре. Българинът трябва за се поинтересува къде отиват и за какво точно стигат данъците му, защо му обещават високо качество на услугата и безплатно здравеопазване, а получава срутени покриви и доплащане за консумативи. И вместо да се жалва, че чака над час пред кабинета за преглед, трябва да си потърси обещаното предизборно от отговорните лица. Вместо да мъмри над чашата ракия вечер как „не се наядоха“ медиците и все бягат в чужбина за пари, трябва да погледне как е по света и да осъзнае,че тук срещу смешна здравна вноска получава сравнително бърза, качествена и достъпна грижа за здравето си. И всичко това на добрата воля на кадрите, останали да крепят тази система, съвсем не скромно.

– Един от сериозните проблеми е липсата на кадри. Защо е така при условие, че медицинските университети имат нормален прием всяка година?

– Медицинските университети дори се увеличават, но това по никакъв начин не влияе на кадровата криза и причината е съвсем прозаична – колкото и кадри да произвеждаш, ако не можеш да ги задържиш, си е просто производство за снабдяване на Запада с висококвалифицирана работна ръка. Гладът за медици е световен проблем и е съвсем логично те да мигрират в посока на по-добрите условия, които им се предлагат. Тук политика за справяне с кадровия въпрос не просто липсва, а се провежда някаква гротескна форма на анти- медицинска пропаганда и упорито, почти на инат, не се предприемат никакви мерки. Още по-лошото е, че единствените мерки са „наказателни“, когато има опит да се повдигне въпроса. На фона на почти година протести на медицинските специалисти, на специализантско недоволство, на данните, че заемаме челните места в класациите по заболявания и смъртност, държавниците ни уверяват, че финансиране в сектора има, че стандартът на кадрите е добър, условията и техническата обезпеченост са чудесни и се води адекватна политика. И обществото вярва, макар и недоволно от получената услуга и прехвърля вината върху лекуващите. Ето това отношение, високомерното пренебрегване на медиците, липсата на каквато и да била политическа воля, репресивните мерки срещу търсещите правата си, потъпкването на личността, непоносимите условия на труд и чак тогава заплатите, са факторите, които карат българския медицински професионалист да напусне страната.

Казвате, че всеки лекар, който дръзне да си отвори устата и да говори за истинското положение в системата, е подложен на репресии и наказателни действия. 

– Случва се всеки ден, на всяко стъпало от системата – от обикновената работна среда, през институционалните стъпала и чак до политическите върхове. Ако един редови лекар се противопостави на отработените механизми за усвояване на средства, за сметка на документални измами, в най-добрия случай остава без надбавка към заплатата. Ако си неудобен и говориш открито за нередностите в една болница например, оставаш без работа и получаваш за спътник в професионалния си път обаждане по телефона към всеки твой потенциален работодател с предупреждение да не те назначават. Ако засегнеш или разобличиш неправомерни обвързаности между институции, можеш дори да бъдеш административно наказан. Ако протестираш, шефът ти получава неприятно обаждане от съответната институция и съответно прехвърля негативната си настройка върху теб. Случва се всеки ден, по-скоро е правило отколкото изключение. Излишно е да обяснявам защо се случва това и дали съществува реално демокрация и свобода на личността към днешна дата. Но е факт, че репресивните механизми сработват перфектно всеки път, явно сме успели да създадем нещо функциониращо, все пак. И съвсем логично колегите се страхуват да надигнат глас и да се борят за правата си и срещу нередностите въобще. И с право.

 – Съществува ли начин нещата да се променят?

– Съществуват много начини, въпросът е дали са осъществими подобни подходи в тези условия, към днешна дата. Не вярвам промяната да дойде доброволно от управниците ни. Не вярвам и обществото да се пребори за нея. Силно се надявам промяната да започне от най-неочакваното място, а именно от нас, българските медици. Надявам се някак да се преборим със страха и с огорчението, което ни е смачкало, да се изправим гордо като гилдия и да поставим началото, а последователи лесно ще се появят. Трябва обаче да сме обединени, което за съжаление не е факт към момента. В крайна сметка ако не успеем организирано и „от вътре“ да променим нещата, то тази промяна ще се случи като логическо продължение на екзодуса на медици и краха на системата.

 – В състояние ли са младите лекари да бъдат в основата на промяната?

Да. Вярвам, че именно ние имаме заряда, непримиримото желание за по-светло бъдеще, нетърпимост към мерзостите и рутината и най-вече силната мотивация да подемем промяна, тъй като тя ще определи именно нашето бъдеще. И въпреки че се изправяме срещу цялата добре смазана държавна машина, вярвам, че ще успеем. Силно се надявам да е сега, а не когато ще е настъпил кризисният момент, но дори и по-късно вярвам, че пак ще сме ние, които ще го направим. Колегите ми са прекрасни, интелигентни, позитивни, енергични, борбени и критични личности и аз съм благодарна, че имам възможността именно с тях да водя тази битка.

Преди няколко дни написахте текст в личния си профил, посветен на проблемите в сферата, който подписахте по следния начин: „С уважение от една майка, лекар, омерзен гражданин, скорошен емигрант“. Защо сте омерзена?

– Омерзена съм от лекотата, с която се погазва личността в Родината ни, от пълната незаинтересованост и дори задоволство на избраните от нас представители за ситуацията. Омерзена съм от апатията и депресията, която е налегнала обществото, от примиряването с всичко, което се случва, от съвсем открития и нагъл реваншизъм срещу всеки дръзнал за пожелае промяна. Не ме разбирайте погрешно, аз съм наясно кое и защо е така в момента и как се е стигнало до тук, но това е токсично, мръсно и неприемливо за мен, може би привърших дозата си търпимост.

 – След няколко дни напускате България. Защо?

– По принуда – поради финансови причини, просто не смогвам да осигуря на семейството си базова грижа, работейки тук. Роля имат и други фактори, особено в светлината на активността ми през последните месеци, но основната причина е чисто битова. Може би очаквате да чуете, че ще ми е леко на душата и ще съм щастлива да се измъкна от блатната картина, която описах по-горе… Ще Ви разочаровам. Тръгвам с натежало сърце, много обида, тъга, съжаление. Оставям тук двете си деца, семейството, близките си, прекрасните си колеги. Това ми пътуване надявам се ще е кратко. Не зная дали ще е за година-пет или повече, но ще се върна, защото искам да се боря за по-добро бъдеще на България, искам децата ми да говорят красивия ни език, искам да съм до родителите си в старините им, искам да практикувам любимата си професия тук. И най-вече искам да имам възможност да направя всичко това.

 – Специализирате анестезиология, колко силна е упойката ни, та не сме в състояние да се събудим?

– Гражданското общество е в състояние на индуцирана кома – липсва сетивност, критичност и рефлекторен отговор. Точно както пациент с тежка травма бива приведен в медикаментозна кома, за да не усеща тежестта на травмата си, нашето общество е приведено в същото състояние, за да не усеща тежестта на политическия провал, геноцида и краха на държавата. С умели похвати от лъжи, манипулации и най-вече с привеждането ни в състояние на тотална обезвереност, депресия и отчаяние, биваме префасонирани в една дълбоко заспала маса, която не може вдигне поглед по-високо от злободневните си несгоди. Това е много успешна стратегия за управниците ни, провеждана целенасочено и с много усилия и средства. Един заспал организъм не може да се съпротивлява на насилствена вредна намеса.

 – А каква диагноза поставяте на обществото ни?

– Диагнозата е сломеност, апатия, нихилизъм, обезвереност, безличност и прогресивна деменция на съвестта. Истината е, че ако сами не поемем инициативата да се разбудим и да се извадим от това състояние, няма кой да го свърши вместо нас. Пораженческата психика не е пътят към изцеление, нито пък безкритичността към ставащото. Не може да очакваш, че някой друг ще се погрижи за твоето благополучие, без да направиш макар и минимално усилие от своя страна. Обществото трябва да разбере, че ние сме критичния фактор, че сумата от енергията и действията ни с минимално вложение, може да даде огромен резултат. Същият по сила и обратен по посока на този резултат, който получаваме при колективното ни бездействие. Лечението е пробуждане.

 – Успяха ли тези последни месеци да ви накарат да съжалявате, че сте избрала медицината?

Категорично не. Смея да твърдя, че съм влюбена в професията си. За мен медицината е смисъл, път, начин на живот. Практикувам с огромно желание, не спирам да се обогатявам, да се развивам като професионалист и личност, с всеки следващ ден намирам повече и повече смисъл в това, което правя. Има моменти, в които ми дотежава да гледам последствията от избора и то най-вече отражението върху децата ми. Но не съжалявам и винаги бих избрала медицината. Това, за което съжалявам, е, че любимата ми професия е по-скоро едно много скъпоструващо ми хоби, отколкото път към признание и достоен живот.

 – Какво бихте искала да кажете на здравния министър и на хората с власт, от които зависят процесите и състоянието както в здравеопазването, така и в обществото ни?

– Бих искала да им кажа, че са човешки същества и с нищо не са повече от хората, чиито съдби предопределят с високомерното си, арогантно и безотговорно поведение. Лакомията и безпардонността не са добродетели и не бива да очакват, че постъпките им днес, ще останат безнаказани утре! В природата има закони, процеси, които осигуряват стабилност на средата. В този смисъл е наивно да се чувстват безнаказани, недосегаеми или по-висши. Обществото ни в един момент все ще се пробуди и ще потърси сметка за всичко това. Тогава ще дойде ред на наистина можещите, искащите, дейните да изградят една нова държава. А за родоотстъпниците наказанията ще са сурови, а съдниците безпощадни.

 

СПОДЕЛИ