Проф. Коста Костов: Нужна ни е експлантация, а не изкуствени цици

Здравеопазването ни е все по-далеч от пациента и все по-близо до хаоса, но въпреки това българите имат по-добри лекари и сестри от тези, които системата ни заслужава

9281
Проф. Коста Костов
Проф. Коста Костов

В края на годината е време за равносметки. Каква беше 2018 г. в здравеопазването, коя дума беляза системата, имат ли управниците ни кураж за реформи или и следващата 2019-а ще сме свидетели само на козметични промени и при нужда изкуствено дишане – попитахме проф. Коста Костов, национален консултант по белодробни болести, председател на УС на Фондация INSPIRO, главен редактор на списание INSPIRO и автор на най-четения материал в Скенер.нюз за изминалите 365 дни.

Думата на годината в здравеопазването е „ЛУТАНЕ”, а изразът е „тука има-тука нема” или иначе казано – тюрлюгювеч с лютеница. Ако трябва да бъда аналитично лапидарен, ще кажа, че здравеопазването ни се придвижва на куц крак. Все по-далеч от пациента и все по-близо до хаоса. Брауново движение в социален експеримент. Ходи с един здрав крак, без патерица и този крак е безпримерният ентусиазъм на медицинското съсловие. Но не то е виновно за случващото се, а системата на здравеопазване, която разчита на героизма на медиците, които работят в условия на перманентен недоимък и организационен хаос. Това може да бъде определено като крепостничество, тежка ангария, от която за завършващите медицина има само един път за спасение  – към Терминал 2 и Калотина. Тези, които оставаме, следваме древната традиция на ескимосите (инуитите) – старите беззъби членове на фамилията, непригодни за суровия живот в тундрата, които биват изоставяни в юглуто с малко сурово месо. После при тях идват белите мечки.

Споменах думата „недоимък”.  Личният недоимък е свързан с мизерните за квалификацията заплати и бруталното, бих казал арогантно отношение на медиите, които като гладни чакали се нахвърлят върху всеки оглозган кокал, стига той да ухае сензационно и да отклонява вниманието от същественото на още по-озверелия от мизерия народ. Яденето на кебапчета и сланина на корем,  пиенето на евтина парцуца по празниците не е признак на благоденствие. Българинът от мизерия се е превърнал в краен либертарианец, секция – великобългарски национализъм или провинциален анархизъм. Ще те пребие за една „крива” дума на пътя или за две кокошки в двора му, но ще мизерства, за да си купи BMW „втора ръка”. Онези, които са яхнали келепира не са повече от 5% от популацията, а останалите са като майка ми, която макар и сама, не може да върже двата края с една пенсия и всеки път плаче, когато й давам пари.

Професионалният недоимък на съсловието

е резултат от злокачественото изтребване на съсловието, което застарява, смалява се в самочувствието си и работи в перманентен “burn out”. Тежкият финансов дисбаланс при различните клинични пътеки доведе до редуциране на някои специалности, дори до тежък дефицит на някои от тях, които скоро ще бъдат обявени за защитени видове. Срамно е, че ръководителите на здравеопазването нехаят за това и не предприемат нищо, за да променят негативните тенденции. Системата на обучение на специализанти в повечето от специалностите е толкова престаряла, че от нея излизат немотивирани и предварително състарени лекари, професионални прогерици. В допълнение идва и постоянната просия за добра апаратура и съвременни технологии, недостигането на съвременни лечебни методи до болници, които са призвани да обслужват няколкостотин хиляди жители, да не говорим за лечебни звена, които са кандидати за шокова зала и от години са на кислородотерапия.

Не съм в състояние да давам съвети на ръководителите на здравеопазването, защото съм от другата страна на Рубикон и за мен „жребият е хвърлен” – не желая да се занимавам с организация на здравеопазване, най-малкото с неговото реформиране. Нямам и самочувствие, че ще се справя.  Първо, защото познавам по-компетентни от мен за тази работа, които са малцина, но познавам и по-некомпетентни от мен и за съжаление точно те са повече.

И меракът им да ръководят е като либидото на войник в домашен отпуск.

Затова сме на това дередже и не желая да бъда поредният провал на българското здравеопазване. Второ, не съм най-удобният за тази работа, защото съм непослушен. Като убеден персоналист отстоявам моралните ценности, заложени в личността, която се осъществява през ползата за общността. Някога Атанас Далчев беше казал, че в България има много таланти, но не достигат характери. Тази мисъл не ме напуска. В живота си съм срещал Личности с респектиращ характер, които никога не са били третитани от обществото с насмешка. Днес е малко налудничаво да показваш характер, тарикатите се подсмихват на твоята налудност и това е причината да назовавам уродливата ни демокрация – тоталитарна свобода в условия на протяжна евтаназия.  Свободни сме колкото онези мечки някъде около Белица, които бяха пуснати на свобода, но се върнаха обратно в зоопарка, защото са забравили какво е да живеят свободни и какво да правят със свободата си. В клетката има кой да се грижи за „свободата” им. Ние сме като тези мечки, които познават само клетката.

Трето, което може да мине и за първопричина, поради която съм непригоден за ръководна длъжност в здравеопазването.  Ако поради недоглеждане ме „изпуснат от каишката”, първо ще поискам

парите за здраве, които идват от нашите здравни вноски, да се ползват само за здраве.

Принципал на тези пари в пълен обем да бъде НЗОК, а не друг. Затова ще настоявам да върнат в НЗОК онова, което не се е използвало за тази цел, а това са много пари. Тогава ще ми покажат червен картон още в съблекалнята.

Проблем на нашето здравеопазване и не само са малодушните послушници и некомпетентните, които нямат смелост да отстояват позиция. Те поемат високи постове знаейки, че няма да им разрешат да направят експлантация  на системата, но ще им дадат ограничено време да помачкат в ръцете си малко силикон, за да й поставят изкуствени цици и заблудят здравно осигурените, че си имат работа с особено фертилна дама. В тази система няма място за „високи личности”. Тези, които познавам с висок ръст, ме принуждаваха да се повдигам на пръсти, за да виждам през рамената им. Не мога да стъпя вече на петите си, защото имам памет за сравнение. Иван Динков казваше, че в България има много население и малко народ. Аз бих добавил – днес все по-малко.

Не желая да назовавам компетентните в здравеопазването, които могат чрез качествата на личността си да изведат системата от състоянието на заплашваща апоптоза, за да не им навлека неприятности и да им направя лоша услуга. Както казва един мой учител и любим приятел  –

компетентните хора днес са поставени от политическата система в режим на екзоцитоза.

Човек може да разгърне творческите си способности само в една независима система.  Това е мой прочит на закона на Данилевски. За да ръководиш българското здравеопазване се иска специфична компетентност в организация на здравеопазването, доказан опит и неоспорим професионализъм в тази сфера, интелект, енергия, почтеност и дързост, за да устоиш на системните зависимости , на атаките на политическата класа, която не желае реформиране на здравеопазването, за да не си изгуби избирателите. С две думи, от бъдещия герой на българското здравеопазване  се иска „дупе и мъде”. Това не са мои думи, а отговорът на легендата на българския театър Константин Кисимов на въпроса „какво е нужно да бъдеш голям актьор”. Колко бивши и настоящи ръководители на нашето здравеопазване имат тези качества? Е, аз имам своя фаворит, но всеки сам да прецени кой е неговият. И да внимава в преценката, защото тези, които ни управляват, всъщност ни олицетворяват.

Нещо като епилог. БЪЛГАРИТЕ ИМАТ ПО-ДОБРИ ЛЕКАРИ, МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ И ЛАБОРАНТИ ОТ ТЕЗИ, КОИТО БЪЛГАРСКОТО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ ЗАСЛУЖАВА!

СПОДЕЛИ