Доц. Иво Петров: Като дете мразех докторите

А сега дори сънищата ми са свързани с медицината и пациентите, суеверен съм и знам, че не съм безгрешен, признава един от най-добрите кардиолози не само у нас

245
Доц. Иво Петров
Доц. Иво Петров

Доц. Иво Петров е автор на над 100 научни публикации в български и чуждестранни издания, регулярен лектор на годишните издания на множество професионални научни конгреси и семинари, национален консултант по кардиология и председател на Българско дружество по ендоваскуларна терапия. Член е на УС на Международното дружество на ендоваскуларните специалисти. Член е и на Българското дружество по интервенционална кардиология, Латиноамериканска асоциация на интервенционалните кардиолози, Аржентинското дружество на инвазивните кардиолози и на Испанската асоциация по кардиология.
Доц. Петров не е предполагал, че ще дава светлина на българската медицина. Вярвал, че ще върви по пътя на философията и източните практики за лечение. Днес обаче не би могъл да бъде нищо друго освен това, което е. И го казва с гордост и благодарност. А сърцата на своите пациенти лекува, „давайки“ своето. Едно интервю на проф. Петров пред бтв.

– Когато сте бил малък как е изглеждала професията на лекаря във вашите очи?

– Ужасяващо. Мразех ги, ненавиждах ги. Абсолютно бях сигурен, че ще се занимавам с всичко, но само не с медицина. Бях момче за всичко в склада на националния кардиологичен център и по силата на това, че пренасяхме материали, консумативи и ми се наложи да вляза в операционната в инвазивната кардиология и от там постепенно ми се запали интереса към тази дейност.

– Какво изпитахте по време на първата реална операция, която извършихте? Страхувахте ли се, беше ли напрегнато?

– Страхът от пациента е много типичен страх за един медик и то не само при интервенции и операции. Това може би е свързано със страха от неуспеха на лечението, не от самия пациент като личност, но по-скоро от самия личен неуспех. Аз мога да кажа, че не се страхувах, напротив стана ми много интересно, защото в специалностите, в които ние се занимаваме, резултатът е незабавен. Не се чака прекалено дълго, за да видиш резултата от твоята дейност. Явно съм такъв тип като личност. Обичам нещата да се случват бързо.

– Трудни ли бяха първите стъпки?

– Не бяха лесни, но пък бяха ентусиазиращи. Аз попаднах в много авангарден екип. Беше толкова завладяващ и идеята за помощ в трудна ситуация и трудни заболявания беше толкова ентусиазираща, че това ми помогна да преодолея всички трудности.

– Кой е бил най-трудният Ви професионален момент?

– Сещам се за конкретен такъв случай, който беше относително скорошен. Едно 30-годишно момче, за съжаление имаше изключително тежко заболяване на аортата. Те заболяванията на аортата са тежки, и за съжаление в процеса, когато се опитахме да му помогнем, аортата рекрутира и той загина. Независимо, че хиляди спасяваме, когато един не успеем да спасим, това е катастрофа за нас.

– Имали ли сте някога кошмари, свързани с професията?

– По стечение на обстоятелствата дори сънищата ми са свързани с работата. Ние сме, особено тези, които се занимаваме с операции и интервенции, сме фаталисти и суеверни, дори и аз често го правя. Сключвам пръсти, имаме такива малки ритуали, често чукаме на дърво, така че опитваме да призовем и съдбата да ни помага, освен нашите собствени усилия.

– Как се справяте с емоциите, със съпреживяването на историите на всеки един пациент?

– Честно казано не се справям. Аз страдам с всеки един пациент и с роднините на всеки един пациент, който е тежко болен и това ме ангажира изключително много емоционално, което може би е в мой ущърб, но смятам, че е в полза на пациентите.

– Остава ли Ви време да се откъснете напълно от работата?

– Това е голям проблем и по-скоро не. Въпреки, че се опитвам и разбира се най-голямо удоволствие ми прави да бъда със семейството и децата си. Но това отдаване в професията и пациентите до голяма степен е несъвместимо с откъсването от ангажиментите.

– Как Ви промени лекарската професия през годините?

– Аз смятам, че научих много за себе си и се оказа, че се справям доста добре с неща, които съм смятал, че са непосилни. Нашата професия не е лесна и тя изисква много упоритост, както се казва разликата между талантливия и успелия е в упоритостта.

– Кой беше най-щастливият Ви професионален момент?

– Един от най-щастливите моменти беше съвсем наскоро преди 2-3 седмици, когато излезе наша публикация в едно от най-силните американски списания. Тя беше за един пациент, който лекувам по една конкретна методика с един специален стенд на аортата – за първи път в света. Освен това, че при пациента е много добра ситуацията, включително сега 6 месеца след интервенцията, беше огромно удоволствие и признание това, че беше публикувано.

– Какъв е най-ценният съвет, който сте получавал?

– Най-ценният съвет, който съм получавал е, че когато се помислиш за велик и за непогрешим, тогава съдбата ти удря един шамар и ти показва, че това не е вярно. Ние не сме непогрешими и трябва да внимаваме много и никога да не си вярваме прекалено, защото това е в ущърб на пациентите и защото тогава стават най-големите грешки.

СПОДЕЛИ