Говорейки повече от час на последния конгрес на БСП, Сергей Станишев отдели 60 секунди за здравеопазването: „Ние започнахме реформите… имаме одобрена стратегия от ЕК и за първи път – отпуснати 200 милиона евро от европейските фондове за реформи в болниците и за спешната помощ. Спасихме от закриване болницата в Девин, възстановихме финансирането на общинските болници в труднодостъпни райони… В края на 2013 г. правителството отпусна и още 104 милиона лева за разплащанията на задълженията на болниците. Стартира проект по Публичната инвестиционна програма за електронно здравеопазване на стойност 12 млн. лева. Да продължавам ли?“, емоционално се провикна Станишев, но не продължи.
Може би защото и тези управляващи имат много основания да претупат тема като здравеопазването. Парцелирано мислене, запушване на дупки и тичане след събитията принципно характеризират цялата ни здравна система. Всичко това не отмина и отиващото си управление, съществено допринесло към тъмните краски в поз натата картина – и лекуващи, и лекувани са недоволни, омерзени и отвратени.
Какви реформи са започнали, след като политици, финансисти, лекари и пациенти един през друг ясно са формулирали проблема – в нереформирана система като здравната парите, колкото и да са те, изтичат като в спукано гърне.
Какво като си спасил от закриване болницата в Девин, като няколко месеца по-късно тя отново е пред фалит заедно с други петдесетина? Причината отсъства в цитирания доклад, ала какво по-напред в 60 секунди…
А причината е постановление от края на април, с което Министерският съвет спира надлимитните плащания към болниците. Лечебните заведения нямат право на повече средства, отколкото са им заложени предварително. По своя преценка надзорният съвет на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) може да плати надлимитните дейности, но само ако има излишни средства. Как да стане това, като в касата зее дупка от над 300 милиона лева.Тук е уместен не вече клишираният въпрос кой, а къде.
Къде са парите?
Никой не краде или поне не повече от обичайното. Но в други времена се е случвало даже националният бюджет да поскубва от здравния, не и сега. Сега сме пред бюджетна дупка, на която отшумяващите парламент и правителство кроят различна в представите им и подходяща по размер кръпка. Не променя нещата фактът, че дефицитът беше заложен и че за това дружно предупреждаваха НЗОК, лекарските и пациентските организации.
Ето тук е класиката в жанра „запушване на дупки“, защото при сегашната система лъвският пай от нови 200, 300 или 500 милиона ще отиде, та ще се не види, за публично финансиране на частен бизнес. А такъв са никнещите като гъби след дъжд частни болници.
Властта хвърли много усилия в решаването на проблемите в спешната помощ, но резултати още няма.
Причините за финансовите неуредици на болниците министърът на здравеопазването д-р Таня Андреева беше обяснила с недостатъчните средства и с липсата на ясни правила за разкриването на лечебни заведения и на критерии за качеството на обслужването в тях. Но действията по въпроса си останаха в сферата на пожеланията, което на практика бе основният дефект на това управление – доста приказки и малко истински свършена работа.
Карта на Луната има, здравна – не
Явен индикатор за този дефект е пълният неуспех с рационализацията на броя и функциите на лечебните заведения в страната, с други думи тук е мястото на разказа за митичната Национална здравна карта.
Истински научна топографска карта на Луната Аризонският щатски университет предложи през 2012 г., иначе ментета около „Св. Александър Невски“ се предлагат от години. В България обаче все още си чакаме Националната здравна карта. През ноември 2013 г. правителството обяви, че ще се предвижда нейното създаването и тогава НЗОК ще има право да сключва договори с ограничен брой болници.
Последва анонсът, че картата е почти готова и ще бъде представена през март 2014 г. Март мина, дойде и май 2014 г., и министър Андреева обяви, че методиката на Националната здравна карта е готова и се тества в Кюстендил, Кърджали и Плевен. За резултатите от теста на правителството и на министърката не стигна време – заради оставката.
Иначе в картата според здравния профил на населението трябва да се фиксира нуждата от един или друг тип помощ и от съответните специалисти. И в зависимост от това се казва, например – тук трябва да се изгради сърдечна хирургия. Защото няма такава в Централна и Северозападна България. Обратно – в София има шест сърдечни хирургии, а са нужни две.
Обаче здравна карта няма, въпреки ясната идея тя да помогне за по-разумно организиране на лечебните заведения. Техният общ брой в ЕС спадна с 18% за 10 години, а в България през 2001-2010 г. болниците са се увеличили с 28 на сто. Дали има някой, който да не е разбрал посоката на оптимизацията? Но и дали има някой, който да направи пустата Национална здравна карта, преди да топографираме и Марс?
Несбъднати търгове и битка на интереси
През октомври 2013 г. премиерът Пламен Орешарски афишира от парламентарната трибуна амбицията да бъдат въведени отново централизирани търгове за скъпоструващи лекарства, за да се намали цената им. Още тогава се промъкнаха различия между говоренето на премиера и на неговата здравна министърка.
Всъщност в темата се сплитат различни интереси: МЗ има като цел и добро намерение да осигури на българите качествено лечение в рамките на бюджета на НЗОК; дистрибуторите на оригинални и в общия случай скъпи препарати смятат, че в болниците не може без тях; така наречените генерични компании от своя страна защитават тезата, че и с техните евтини препарати може да се осигури качество на лечението, при това на много повече пациенти.
Настройката на този „фин баланс на интереси“ така и не се състоя. Д-р Андреева отказа това да е работа на здравното министерство, защото то трябвало да се занимава с политики, а не с цени, договаряне и плащане и прехвърли темата на касата. Сетне влезе в задочна, ала брутална полемика със своя началник – премиера: „Аз нямам никакво намерение да връщам договарянето на скъпоструващите медикаменти към управляваното от мен ведомство. Когато министерството е правило тези централизирани търгове за медикаменти, са възникнали много проблеми в снабдяването.“
Така беше. Онкоболни бяха оставяни с месеци без лекарства. Но и цените бяха с 500% по-ниски. Може би и тук трябваше да се потърси балансът. С идеята за търговете очевидно у премиера проговори икономистът: повече количества – по-добри цени, или надежда при фирмите да сработи инстинктът за по-голям оборот вместо надути цени. Но изглежда трябваше освен икономиста у Орешарски да се събуди и началникът, та да вмени на подчинената си и порив за действия освен за анализи.
Септември няма да го бъде май…
През септември свършват парите в бюджета на касата за лекарства и за таксата за преглед на пенсионерите при джипитата.
От началото на тази година потребителската такса за пенсионери при личните лекари бе намалена на 1 лев. За 2014-а бяха предвидени 8 милиона лева, с които разликата в тази такса да бъде компенсирана. НЗОК би тревога, че за януари е превела на общопрактикуващите лекари около 1,4 милиона лева. При тези темпове 8-те милиона компенсации стигат криво-ляво до септември.
Септември е тревожен месец и за милион и половина българи с рецептурни книжки, защото тогава свършват и парите за лекарствата, които здравната каса покрива напълно или частично. И всички тези хора с диабет, високо кръвно, присаден орган, рядко заболяване, сърдечна недостатъчност и т.н. ще трябва или да спрат да пият хапчетата си (а някои от тях са животоподдържащи), или да бръкнат дълбоко в собствения си джоб. Има и трети вариант – аптеките връщат тези пациенти, но болниците ги приемат. И тогава ще трябва да се актуализира бюджетът не с 200 млн. лева, а с два милиарда.
92-рото българско правителство просъществува година и два месеца – твърде малко. Политически анализатори обаче смятат, че по принцип времето за болезнени реформи е в първите шест месеца от управлението. Двигател на каквито и да било реформи априори е ресорният министър, ако и Станишев в доклада си да казва „ние започнахме реформите в здравеопазването“. В нашия случай „ние“ би трябвало да бъде д-р Таня Андреева, която правилно отбелязва, че политиката в сектор „Здравеопазване“ не трябва да бъде въпрос на мандат.
Тя изрече и куп други верни неща – че клиничните пътеки дават изкривен подход към лечението на пациента, че трябва да бъде променен моделът на финансиране на системата, че основни инструменти като лицензиране и акредитация на болничните заведения са слабо използвани и пр. Проблемът е в хроничното разминаване на речено и сторено или (ако предпочитате политическата версия) предложено и неосъществено.